В късна нощ — преди години — сам над книгите старинни,
безотраден, вниквах, жаден, в знания незнайни тук; —
скръбен, търсех без сполука мир във тайната наука —
но оборен в сънна скука, чух внезапно бавен звук.
„Някой гост навярно чука — казах, вслушан в тихий звук. —
Някой гост — и никой друг!“

Бе декемврий — помня още! — Мрак и мраз от всички нощи; —
от камина блед отблясък пред прага береше дух. —
В скръб деня аз чаках всуе! Без надежда пак да чуя
с благовест и алилуя името „Ленора“ тук!
Светлото и рядко име, що шепне вече тук
на земята — никой друг!

А пурпурните коприни на завесите старинни
пълнеха нощта пустинна с ужаси при всеки звук.
Примълнял до изнемога, в зло предчувствие, в тревога,
аз се ободрявах строго: — „Някой гост дошъл е тук!
Туй е някой гост нечакан, закъснял без покрив тук;
някой гост — и никой друг!“

И дори с внезапна дързост тръгнах към вратата бързо,
като казах: „Извинете! Да! Дочух аз смътен звук; —
но унесен дремех в скука, а тъй слаб и тих бе звука,
че когато се почука, аз не се опомних тук…“ —
И отворих, за да видя кой тъй късно чука тук? —
Вън бе мрак — и никой другг!